Преди розата да получи име: дългият път към създаването на нов сорт
За първи път се срещнах със селекционер на рози през 2010 г.
Посещавах MeillandиDelbard във Франция. Розите вече заемаха важно място в живота ми, но това пътуване промени начина, по който ги виждах.
Дотогава познавах най-вече завършения резултат: розата с красивото име, необичайния цвят, аромата, който те кара да се наведеш по-близо, съвършено оформения цвят или катерливата роза, способна да преобрази стена или арка.
Това, което никога не бях разбирала истински, беше всичко, което се случва преди тази роза да стигне до нас.
Докато вървях през огромните полета на Meilland край Лион, научих нещо, което истински ме изненада. Казаха ми, че създаването на нова градинска роза може да отнеме около девет години.
Днес селекционните програми са различни и този път може да продължи около десетилетие или дори повече. Но онова число остана с мен.
Девет години.
Девет години между идеята в съзнанието на селекционера и момента, в който вие или аз най-накрая можем да изберем тази роза за своята градина.
И тези години не започват с цвят. Те започват с въпрос.
Всяка нова роза започва с цел.
Може би селекционерът търси цвят, който е особено рядък или труден за постигане. Може би целта е изключителен аромат, отличителна форма на цвета, необичайно обилен цъфтеж, по-силна устойчивост на болести, по-голяма студоустойчивост или по-добро представяне в градината.
Понякога целта е няколко от тези качества да бъдат събрани в едно растение.
Всичко започва с родителските растения
След като целта е ясна, идва следващият труден въпрос: Кои рози трябва да станат родителските растения?
Изборът на родителските растения сам по себе си е изследователска работа. Селекционерите изграждат знанията си в продължение на много години, научавайки кои характеристики се предават по определени линии и кои комбинации могат да ги доближат до целта, която преследват.
Но природата не работи по техническо задание.
Две внимателно подбрани родителски растения не дават просто „съвършеното дете“. Далеч не.
Хиляди възможности
Избраните рози се кръстосват ръчно. Прашец от едното родителско растение се пренася върху другото. Ако опрашването е успешно, образуват се шипки, а вътре в тях започват да се развиват семена.
Всяко семе представлява нова генетична възможност.
Обичам да мисля за това както за децата в едно семейство. Те могат да имат едни и същи родители, но всяко наследява различна комбинация от характеристики.
При розите не е по-различно.
Затова селекционерите работят с огромен брой кръстоски и разсади. Те не знаят кой разсад — ако изобщо има такъв — ще носи комбинацията, която търсят.
Един може да даде прекрасен цвят, но да расте върху слабо растение. Друг може да има удивителен цвят, но недостатъчна устойчивост на болести. Трети може да изглежда изключително обещаващ през първата година и по-късно да разочарова.
А много просто не предлагат достатъчно ново, отличително или надеждно, за да има смисъл работата с тях да продължи.
И селекционерът избира. После избира отново.
Хиляди стават стотици. Стотици стават десетки. Десетките може да се сведат до шепа растения.
А понякога, след огромно количество работа, нито едно не е достатъчно добро.
Тогава всичко започва отначало.
Това е нещо, за което рядко мислим, когато се възхищаваме на новопредставена роза.
Да откриеш красива роза е само началото
Преди това посещение мисля, че предполагах: щом селекционерът открие красив нов цвят, най-трудната част почти е приключила.
В действителност това е само началото на още един дълъг етап.
Красивият цвят не е достатъчен.
Една градинска роза трябва да докаже, че действително може да живее в градина.
Затова най-обещаващите селекции преминават през още години изпитвания.
Остава ли растението здраво? Как расте? Цъфти ли повторно? Представя ли се постоянно добре от сезон на сезон?
Как реагира на болести? Какво се случва при трудно време? Как понася жега, студ, дъжд и условия, които далеч не са идеални?
Селекционерът продължава да задава въпроси.
А розата трябва да продължава да им отговаря.
Един от най-ясните ми спомени от онова пътуване е как вървя покрай място, което на пръв поглед изглеждаше почти изоставено.
Имаше плевели. Розите не изглеждаха глезени. Нямаше нищо общо с безупречните представителни градини, които обикновено свързваме с прочутите производители на рози.
За момент се запитах защо сякаш никой не се грижи за тях.
После разбрах. Точно това беше смисълът.
Тези рози бяха изпитвани.
Селекционерите трябваше да видят какво ще направят растенията, когато условията не са улеснени за тях.
Щяха ли да останат здрави? Щяха ли да продължат да растат? Кои сортове щяха да се справят естествено? Кои щяха да започнат да страдат?
Опитното поле не е изложбена градина.
Неговата задача не е всяка роза да изглежда красива. Задачата му е да покаже истината за растението.
Това вероятно беше най-силният „уау“ момент от цялото посещение за мен.
Розите не бяха оставени без грижа, защото на никого не му пукаше.
Те бяха наблюдавани, защото някой държеше достатъчно много да разбере на какво всъщност са способни.
Обещаващите селекции могат да бъдат изпитвани и в различни региони и климатични условия. Роза, която се представя добре на едно защитено място, е отговорила само на част от въпроса.
Селекционерите трябва да разберат как се държи, когато температурите, валежите, натискът от болести и условията за отглеждане се променят.
Едва след години наблюдение един сорт започва да доказва, че заслужава да продължи напред.
Не бива да очакваме всичко от една-единствена роза
Когато научих повече за този процес, се промени още нещо в начина, по който мисля за розите.
Ние, градинарите, понякога искаме всичко.
Искаме необикновен цвят, силен аромат, съвършена форма на цвета, изключителна устойчивост на болести, непрекъснат цъфтеж, отлична зимоустойчивост и силен растеж — но не прекалено силен.
Искаме и обилен цъфтеж, за предпочитане с цветове достатъчно големи за вазата у дома.
И в идеалния случай — почти никакво усилие от наша страна.
Природата рядко ни дава всички желани качества в максимална степен в едно растение.
Селекцията често е изкуството да се намери правилният баланс.
Роза с изключително необичаен цвят може да не е най-силният сорт във всяко друго отношение. Роза, която дава спираща дъха първа вълна, може да цъфти по-слабо по-късно през сезона.
Друга може да има по-познат цвят, но да компенсира с отлично здраве и надеждност. А трета може да заслужава мястото си в градината заради едно незабравимо качество: нейния аромат.
Това не означава непременно, че едната роза е по-добра, а другата — по-лоша.
Прави ги различни.
Всеки от нас има силни страни. Никой от нас не е съвършен.
Част от добрия избор на роза е да разберем кои качества са най-важни за нас и да оценим всеки сорт за това, което прави особено добре.
Най-силно помня хората
Години по-късно има още една част от тези посещения, която е останала с мен не по-малко силно от техническия процес.
Самите хора.
Трудно е да прекараш време сред селекционери на рози и да не забележиш колко страстно са отдадени на работата си.
Никога не ми е изглеждало като професия, която хората са избрали просто защото трябва да си плащат сметките.
Ентусиазмът им се усещаше.
Можеха да прекарат целия ден, вървейки с вас през полета, изследователски зони и опитни участъци.
Обясняваха какво наблюдават, какво се надяват да подобрят, защо една привидно дребна характеристика е важна и защо друго растение трябва да бъде отхвърлено.
И после, след като сте минали покрай хиляди и хиляди растения, с гордост могат да ви покажат двата сорта, които най-накрая са успели да създадат.
Два.
След безброй кръстоски, разсади, изпитвания и разочарования.
Когато го чуете за първи път, е трудно да го осмислите.
Толкова земя. Толкова знания. Толкова растения. Толкова години.
И може би накрая само един или два сорта карат селекционера да спре и да произнесе тези думи.
Още помня гордостта, с която ни показваха тези рози. Не гордостта на човек, който представя поредния продукт, а гордостта на човек, който ви показва нещо, което сам е създал.
Когато разберете какво е предшествало този момент, тази гордост придобива пълен смисъл.
Преди красивото име идва кодът
Има и още нещо в този процес, което намирам за удивително.
През голяма част от развитието си розата все още няма красивото име, което по-късно ще разпознаем в каталог или върху етикет.
Може да бъде просто разсад, селекция или код.
Растението трябва да се докаже, преди да започне историята около него.
Едва много по-късно, когато селекционерът реши, че сортът заслужава да бъде представен, той получава идентичността, под която градинарите ще го познават.
Години по-късно може да го срещнем като Pierre de Ronsard, Papa Meilland или като друго име, което става познато на любителите на рози по света.
За нас името често е мястото, от което започва връзката ни с розата.
За селекционера то идва след години труд, който ние никога не сме видели.
Защо тази работа заслужава уважение
След като разбрах какво стои зад създаването на една роза, започнах да гледам по съвсем различен начин на правата на селекционерите и лицензирането.
Термини като защитен сорт, права на селекционераилилиценз могат да звучат доста юридически или търговски.
Но зад тях има нещо много човешко.
Някой е имал идея. Някой е вярвал, че е възможна по-добра или различна роза.
Екипи са правили кръстоски. Отглеждали са разсади. Отхвърляли са хиляди растения. Продължавали са работа с малкото, които са показвали потенциал.
Изпитвали са ги. Чакали са. Наблюдавали са ги сезон след сезон.
Земя, изследвания, хора, специализирани знания и значителни инвестиции са част от този процес.
И са минавали години, преди някой да разбере дали цялата тази работа ще доведе до роза, достатъчно добра, за да бъде представена.
Това творение има стойност.
Точно както уважаваме труда на писател, художник или дизайнер, вярвам, че трябва да уважаваме и хората, които създават нови растения.
При защитените сортове работата чрез оторизирани канали е част от признанието за труда на селекционера, който ги е създал.
За нас това не е просто спазване на правило. Става дума за уважение.
Уважение към знанията.
Уважение към инвестицията.
Уважение към годините неуспешни опити, които никой никога не вижда.
И преди всичко — уважение към страстта зад розата.
Следващия път, когато избирате роза
Следващия път, когато погледнете нов сорт, може би се спрете за момент, преди да се запитате дали има всичко от списъка ви с желания.
Вместо това погледнете какво го прави специален.
Може би някой е прекарал години, опитвайки се да постигне точно този нюанс.
Може би ароматът е бил качеството, с което не са искали да правят компромис.
Може би истинското постижение е нещо по-малко драматично на пръв поглед: силно здраве, повторен цъфтеж или способност надеждно да се справя с трудни условия.
Помнете, че розата пред вас някога е била едно малко растение сред хиляди.
Някой я е забелязал. Някой е повярвал, че си струва да продължи с нея.
Подбрали са я. Изпитвали са я. Чакали са.
Наблюдавали са я сезон след сезон.
И накрая, след около десетилетие — понякога и повече — тя е получила име и е намерила пътя си до нашите градини.
От онова посещение през 2010 г. никога повече не съм гледала на розата по същия начин.
Може би оттук нататък и вие няма да я гледате по същия начин.
Ако Pierre de Ronsard е привлякла вниманието ви, докато четете тази история, може да ви хареса и Правилната роза на неподходящото място: какво ме научи Pierre de Ronsard .
Дългият път на селекционера може да е приключил, но нов започва във вашата градина. Нашите ръководства за грижа за розите събират практични съвети за засаждане, поливане, подхранване и сезонни грижи.